Архив на категория: размисли в храсти

Ubuntu Unity – това не е линукс!

Преди 6 месеца, любимата на мнозина дистрибуция Ubuntu излезе с нов графичен интерфейс наречен Unity, още тогава той породи множество спорове и противоречиви чувства. Аз бях един от хората, който смело го критикуваше, но все пак си казах, че това е първа версия на нещо ново, предположих, че са нямали време и в последствие ще бъде оправен. Това предположение явно се оказва грешно, но не само това, нещата стават още по-зле.

Преди няколко дни се появи Ubuntu 11.10, който е изцяло с Unity интерфейс. Вече нямаме възможност да преминем към класическият Gnome (дори и пакета за failback към gnome2 е някаква подигравка), така че може да работим само с Unity. Вече няколко дни си играя с този интерфейс, тайно надяващ се да открия поне нещо положително за което да се захвана, но такова няма. Всичко за Unity може да се обобщи в простото изречение „Unity Suckssss“.

Все пак, преди да почна да се аргументирам, ще се опитам да отговоря на въпроса „за къв ….  им трябваше да го правят това“.

Може би всичко започна от идеята на Марк Шътлеуд Ubuntu да има 200 милиона потребителя в следващите 4 години. И за да успят, те трябва да направят среда подходяща за масите, и най-вече, тя да бъде разпознаваема. Всеки може да погледне някой screen shot и да каже дали това е Windows или Mac, и даже коя версия е. Unity е начинът (според тях) да го направят. Те решиха да направят нов интерфейс, заради идеята, че трябва да бъдат различни. Ето от тук започнаха проблемите. Също така, от къде ще дойдат тези потребители? Linux не е известен с игрите си (все още този пазар не е експлодирал), Mac също не е. Хайде да крадем хора от Mac, си казаха умниците, и решиха да направят „копие“ на Mac, по отношение на интерфейса, за да е лесно на потребителите да мигрират от ябълките към пингвинчето. До тук добре, но Mac има патенти, също така те са развивали този интерфейс десетилетия. Не можеш просто да го копираш, трябва да е същият, но по-различен. И това е логика зад Unity, огромна грешка, ако питате мен.

Но нека да споделя вижданията си за новата му версия, и защо я намирам за адски ужасна.

Стабилност

Няма такава. Просто няма. Unity е базиран на композитен мениджър (Compiz) и забива досадно много. Да не говорим, че има нужда от видео карта, за да работи що-годе добре. Unity 2D, версията за хора без читави видео карти, не се отличава, кой знае колко, в отношение на стабилността. Gnome2 бе мега стабилна среда. За годините през които съм я ползвал е забивала не повече от 3-4 пъти, и то защото съм направил нещо наистина ужасно 🙂 За 3-4 дни игра с Unity имам над 20 забива. Съжалявам, но така не може да се работи. По блогове и форуми се казва „ама то е ново, нормално е да има бъгове“ – Не, не е нормално. Като не е стабилно, ще го пуснете като стане стабилно. Ето това се получава, като започнеш да гониш някакви графици. Какво ще стане ако не се достигнат 200 милиона за 4 години, ами за 4 години и половина? Стабилността на интерфейса е ужасна.

Софтуер

Това не е точно част от Unity, по-скоро е въпрос на Ubuntu, но има много кофти подборка на софтуера. Най-дразнещото за мен е махането на nautilus (файловият мениджър) и заместването му с nautilus-elementary. Както сочи името, това е елементарна версия на на стария FM, и е ужасна. Липсват ми много от възможностите, като лесно да си слагам букмаркове. Ако се опитам да използвам конзола, целият FM почва да забива. Работи адски бавно и нестабилно. Още по-лошото е, че е тясно интегриран с Ubuntu One, Unity и кой знае още колко неща. Не може просто да си сложа PCManFM и всичко да си работи. Тази работа с тази интеграция ми прилича на интеграцията на IE в Windows. Това НЕ е линукс.

Gwibber – социалният клиент, нещото което трябва да ви позволи да си туитвате, пускате глупости по Fb и подобни, е ужасно. Честно, има ли някой, който да разбира как се ползва този клиент. Всичко ви се блъска на едно място, не сте сигурни къде точно публикувате. И е грозно. Аз не съм по социалните мрежи, и може би за това не виждам „голямата идея“, но най-много ме изразни тази супер тясна интеграция със системата. Това НЕ е линукс.

Липсват неща, много неща. Целият начин за администриране на системата е променен. Това е следствие от другата „идея“ на Unity, че ще работи така както е дадено, и няма да може да се променя, за да може да е постоянен, еднакъв навсякъде, следователно разпознаваем. Този номер мина при Apple, но няма да мине при Линукс.

Махнали са цялата концепция за tray. Да, на Unity не е необходима, но ако всички почнат да пишат за Unity, то тогава цялата идея за tray ще умре, а на мен пък тя ми допада. Всъщност, това е едно от малкото неща, за които наистина съм се радвал на Windows (това е тяхна идея). Съжалявам господа от Ubuntu, но не сте вие хората, които ще казвате кое може, и кое не може. Линукс НЕ е затворена система.

Външен вид

Представете си, че ходжа се опита да пее хип-хоп или R&B, ще е песен, но определено ще звучи странно, понякога и комично. Ето това е външния вид на Unity, една голяма недомислица. Грозен е. Масово са взимали неща от MAC, но са ги модифицирали леко, за да не е точно MAC. А някой са направо едно към едно с тези на MAC. Но най-лошото е, че не е постоянен навсякъде. На едно място екрана сякаш е копие на MAC, на друго място прилича на стария (готиния) Gnome2, на трето е някакъв хибрид. Съжалявам, но това е недопустимо. Или мигрирате всичко, или не пипате нищо. Много хора казват, че „трябвало време“. Не, не времето ви е проблема, а че линукс НЕ е затворена система. Apple могат  да го направят, защото са затворена система, линукс НЕ е. Външният вид, е грозен, непостоянен, не може да се променя, и е стъпил на това недоносче наречено Gnome3, което няма и елементарни опции за настройка. А да, може да си смениш wallpaer-a, урааааа!

Използваемост и интуитивност

По шестобалната система му давам минус 6×109. Нека за момента да се абстрахираме от грозният външен вид, липсата на възможност за елементарни настройки (като да преместиш менюто от ляво или от долу) и стабилността.

За потребител, който седи половината ден в FB, другата половина в youtube, няма повече от два отворени прозореца, може би Unity ще му се стори удобно, но не всички сме такива, и самия факт, че Ubuntu се опитва да ме накара да работя по неприсъщ за мен начин, ме дразни.

Менюто седи винаги от ляво, ако някой прозорец е на цял екран, то то се скрива, и за да го покажете, трябва да преместите курсора на мишката в лявата част на екрана. Обаче точно там се намира и close бутона. Познайте колко често ми се отваря менюто, и вместо close натискам нещо от него. Може да се използва и клавишна комбинация, но това не променя факта, че то се появява, когато не ми трябва.

Другият проблем с това меню е, че когато има отворена програма, то тя има само една иконка. Ако имам 2 или повече прозореца на FF, имам една иконка. Как избирам коя точно да отворя? Ами ако натисна на нея, ми се показват всичките отворени, по начин близък до Експозе (на MAC). Това е ужасно. FF ми казва, че нещо е станало, при стария gnome, конкретната иконка сменя цвета си, и аз просто я натискам. Не ме е грижа какво става на другите. Сега аз трябва да отворя всички, и визуално да търся кое се е променило. Съжалявам, не става. Същото важи и за всички останали програми.

Менюто на приложенията вече е изнесено на лента, която винаги седи най-отгоре, без значение къде е разположен екрана, и принчипно там се показва името на прозореца/програмата. Ако минеш с мишката, тогава името изчезва, и се появява менюто (File, Edit…..) на конкретния прозорец/програма. От това нещо ми се завива свят. Представете си,че сте пуснали gimp и работите на 3-4 изображения. Ок, на кой екран точно е менюто отгоре? На този, който е на фокус. Аз работя на 2 HD монитора, откъде да знам, кой е на фокус. Трябва да гледам, това е ужасно. Също така, там менюто не се вижда, и като отида с мишката, то ми се появява, и аз трябва пак да търся къде точно да натисна. Съжалявам, това е непрактично и отвратително.

Да разгледаме следната ситуация, пускам филм с VLC, и искам да сложа субтитри. Хващам субтитрите да ги влача, обаче VLC се е скрил. При стария gnome, просто местих субтитрите върху иконката на VLC и това е, но тук няма как да го направя. VLC е скрито в менюто, и аз трябва да влача субтитрите най-в ляво, да чакам да се появи менюто, да намеря къде точно е иконката на VLC и да ги пусна. И да го направя, пак няма да стане. Единственият начин е, файл мениджъра и VLC да бъдат с малки размери, за да се виждат на екрана едновременно, за да мога да направя drag&drop. Това е пълна тъпотия. Също така няма старите премести, минимизирай… бутони като се натисне с десният бутон върху иконката. Може да не е често ползвано, но аз го ползвах, даже често. Като имаш по 20-30 отворени прозореца, се налага.

Нищо не е там където трябва да е, нищо не работи по начина, по който предполагаш, че трябва да работи. Ето това е голямо предимство на MAC, там нещата са премислени, тествани, направени и идиоти да могат да се ориентират. Тук е някакво напъване от типа „дай да бъдем различни, те хората ще свикнат“. Съжалявам, но няма да свикнат.

Това НЕ е линукс.

В заключение, ще кажа, че нямам никакво намерение повече да си творя нервите с недомислени изпълнения, нарушаващи основни идеи на Линукс,  направени защото трябва, а не защото искаме. В момента сериозно си търся алтернативи, ако имате идеи, ще се радвам да споделите. Ubuntu за мен вече не е линукс, а същата помия както MAC , и както критикувам MAC от години, заради затворената си архитектура, ограничаването на потребителите и липсата на възможности за настройка, така ще критикувам и Ubuntu. Програмистите, които работят по него, нека да си спомнят каво точно значи Ubuntu, на този древен африкански език, и да преосмислят наново в какво вярват.

Unity Sucksss, и то адски много, а беше толкова яка дистрибуция.

Редакция:

Моят избор вече е KUBUNTU 11.10 с KDE 4.7.1. Имам леснотата на Ubuntu но последното KDE се оказа достатъчно бързо и гъвкаво. Мога да си го настроя точно както си искам, най-вероятно ще успеете и вие. Има разлика между Ubuntu обновено до Kubuntu и чисто Kubuntu. Ако качите чисто Kubuntu и сте с Nvidia, качете си pythonGTK2 пакета, за да може да си редактирате xorg.conf през nvidia-settings.

Кой си ти?

-Кой си ти?

Всяка сутрин, той си задаваше този въпрос пред огледалото. Описанието на физическите характеристики на гледащото го с празен поглед отражение, не изглеждаше като точен отговор. Ден след ден, месец след месец, не можеше да получи отговор. Опитваше се, стараеше се, деразаеше, плачеше, изпадаше в екстаз от всяко дребно нещо, което му се струваше, че го води към отговора, и отново плачеше, след като виждаше, че стига до поредната задънена улица.

-Кой си ти?

Нямаше отговор.

Реши да смени тактиката. Вместо да се опитва сляпо да намери отговора, или да се хване за някоя въображаема сламка, той започна да се определя с някакви характеристики. Добър, лош, зъл, мил, хубав, агресивен, весел, доверчив…… Всички тези прилагателни се сменяха сутрин след сутрин, месец след месец, в един и същи въпрос. Резултата бе още по-лош. Нямаше дори и сламки, защото какво значи да си добър, лош, весел, мил….

Положението изглеждаше отчайващо, и пламта  за намиране на отговора бе започнала да изчезва, но навика да задава този въпрос всяка сутрин бе останал. Правеше го рутинно, в онези магически 30 минути сутрин, след ставане, когато мозъкът се бореше срещу бруталния удар на действителността, и желанието на цялата вселена да напусне най-бързо царството на сънищата. Вече не търсеше сламки, не търсеше нищо. Не бе отчаян или депресиран, поне за това бе сигурен, просто искаше да получи този отговор на един прост въпрос.

-Кой си ти?

Поредната сутрин, отново отражението го гледаше в огледалото. Звукът от телевизора се чуваше в далечината, и силно помагаше на действителността, особено на гадната и брутална част от нея, да си свърши работата, и то за по-малко от 30 минути. Някой бе направил нещо, и се оправдаваше, другия имаше претенции, защо не вземат по 1 меч, и да решат спора, както са го правили преди няколко века. Така всички ще са щастливи, никой няма да има претенции, а новините ще са за победата на някой, а не за караницата на някои. Включи се и 3-ти глас, доста по-силен от останалите: „Кой съм аз, кой съм аз ли….“ крещеше той, явно в отговор на въпрос или провокация. Нямаше значение. Кой съм аз?

Отражението се промени.

-Кой си ти?

-Кой съм аз?

-Аз съм ти, и ти си аз.

Но разбира се, той бе задавал грешния въпрос. Той питаше, кой е отражението, а наистина искаше да знае, кой е той самият.

-Кой съм аз? Аз не съм той, аз съм аз, и никой не е мен.

Това просто изречение промени много. Нещата почнаха да добиват смисъл, да се подреждат, да се виждат, още малко можеше и да ги докосне.

-Аз съм аз. Но кой съм аз? Аз съм това което съм. Но какво съм?

Той гледаше отражението, и за първи път от толкова време разбра, че гледа себе си. Усмихна се, отражението също се усмихна. Нацупи се, отражението не се забави. Зае агресивна поза, а отражението сякаш бе репетирало години, повтори всяка мимика до най-дребния детайл.

-Аз съм каквото искам да съм. Мога да съм весел, тъжен, лош, мил, аз съм всичко, което поискам да бъда.

Отражението се усмихна, а усмивката бе толкова искрена и чиста, сякаш бе на лицето на малко дете, което получава куче за подарък на рожденият си ден.

-Аз съм!

Въпроса се промени. Всъщност, вече нямаше въпрос. Всяка сутрин не виждаше отражение, а виждаше себе си, и с радост констатираше, натъртваше, заявяваше и обявяваше на цялата вселена, че ТОЙ Е! при това, той е това, което иска да бъде.

След като нямаше въпрос, нещата станаха много по-лесни. Не се питаше дали това е правилно или грешно, и не търсеше помощ подражавайки, на някой друг. Как по дяволите някой друг, можеше да знае по-добре от него. Разбира се, лекарите знаеха по-добре от него, дали има нужда от някакво лекарство, човека в сервиза знаеше по-добре от него дали колата трябва да се ремонтира, адвоката знаеше по-добре законите от него, но той не бе лекар, монтьор или адвокат. Той бе той.

Вече знаеше, кое е правилно, грешно, добро, лошо….

-Боже, какъв глупак бях. Опитвах се да разбера кой съм, като се съпоставях с други, като подражавах на други. Та това е задънена улица. Аз исках да бъда някой друг, а не себе си, и в опитите да направя това, загубих себе си. А е било толкова просто, само трябваше да си повярвам… НЕ, не да си повярвам, а да разбера, че аз съм точно този, който искам да бъда. Но какъв искам да бъда?

Реши да провери на практика, и започна да играе една дребна игра. Днес реши, че ще бъде лош, друг ден, че ще е мил, а някой друг път, че ще се държи като джентълмен сякаш изкочил от някой стар, черно-бял филм, или като някой див селянин по душа. Имаше смисъл. Играта даваше резултати, защото винаги след това разбираше, дали това е той, дали това е част от него, дали това го прави щастлив.

Времето минаваше, а играта придобиваше все по-големи мащаби, образи и характери идваха и си отиваха един след друг. Някой оставаха за кратко, други за по-дълго. Сменяха се дрехи, аксесоари, походка, излъчване. Образите започваха да стават заплашително реални. Някой отказваха да си тръгват, и бе много трудно да се премине към следващият.

-Аз съм! Днес ще бъда…. Какво да бъда днес?

Погледна в огледалото, и там видя отражение, което го гледаше с празен поглед. Спомни си. Колко време бе минало? Колко образа се бяха сменили?

-Кой съм аз?

Отражението  продължаваше да го гледа по начин, ясно показващ, че не знае отговора.

-Аз мога да бъда каквото си поискам – изкрещя той в огледалото. Отражението сякаш не реагира.

-Аз знам кой съм – започна да хленчи през сълзи – Аз знам кой съм, аз съм си аз.

Мина ден, седмица, почти месец. Малкото приятели, които бяха останали покрай него, едва търпящи шизофреничното му поведение, се бяха отказали да го търсят. От начало се обаждаха, предлагаха помощ, опитаха се да го подкрепят, дори бяха довели един от най-добрите психо терапевти пред врата му, това им струваше цяло състояние. Той изгони всички…..

Времето минаваше, не се интересуваше колко е то. Нямаше смисъл, нищо нямаше смисъл. Спря да задава въпроси, спря да да играе играта. Образите изчезнаха.

-Това ли съм аз в действителност? Няма образи, няма игра, няма никой. Остана само нещо, което не може да съм аз.

Той отиде до огледалото. Не знаеше дали е сутрин или вечер. Отражението бе брадясало, с неподстригана и отдавна немита коса.

-Това ли съм аз? Може би наистина това съм аз. Загърбил съм всяка суета, подражание, интереси, цели, желания. Може би наистина това съм аз. Един нещастен, самотен, загубен човек. Сигурно във вселената трябва да има и такива. Нали трябва да има баланс, за онези, които знаят кои са, и правят това което искат, както искат. Онези, които ги харесват, онези на които подражават. Ех ако можех да съм като тях.

Започна да пие, при това много. Парите започнаха да свършват. Спряха телефона му за неплатени сметки. Започна да говори на малки имена, на хората в кварталната кръчма. Името му бе най-често срещаното в тетрадката за вересиите. Дори и редовните клиенти започнаха да го отбягват, и само почерпка от негова страна, можеше да ги накара, да се присъединят при него. Но за кратко, и не всеки път.

Безвремие, това бе думата която описваше всичко около него. Той се събуди. Не знаеше колко е часа, всъщност нямаше нито един работещ часовник, или поне такъв, който да показва времето с прилична точност от 1-2 часа. Стаята миришеше на фасове, доферментирал алкохол, и цял букет от непознати миризми, силно конкуриращи се да влезнат в следващото поколение спрей за самозащита.

Той се приближи до огледалото, там имаше отражение, но той не го виждаше. Завъртя кранчето на чешмата, но не потече вода.

-Защо няма вода? Как може да няма вода?

Бледи мъгляви спомени, едва различими от сън започнаха да пробиват път, силно затруднени от махмурлука породен от неизвестна комбинация, от още по-неизвестни алкохолни вещества, правени при абсолютно неизвестни методи и места. Някакви хора звънят на вратата, от водоснабдяване, някакви неплатени сметки, влизат и нещо пипат по водомерите. Бързат да излезнат.

Отправи се към стаята и започна да проверява да не би случайно, някоя от стотиците празни бутилки, да е била вълшебна, и през нощта да се е напълнила сама отново. Търсеше усилено, но не намираше магическата бутилка. Всички бяха празни. Започна да плаче. Нямаше пари, нямаше да му дадат в кръчмата, имаше прекалено много вересия, а всички бутилки бяха празни, а жаждата го мъчеше. Той покри лицето си с ръце, седна на земята и заплака. Плака дълго. не знаеше за какво, не знаеше защо. Той плака дълго.

Отиде в банята и погледна в огледалото. Там имаше отражение. Гротескно, отблъскващо, почти нереално. Той го погледна в очите.

-Това ли съм аз?

Отражението сякаш леко, едва доловимо поклати глава в знак на отрицание.

-Но това съм аз – бе казано подсмърчайки, сълзите щяха да потекат отново.

Отражението сякаш пак поклати глава. Този път малко по-забележимо.

-Но това не може да съм аз. Неее, това не съм аззз – той изкрещя и разби огледалото с ръка.

Малко преди цялото огледало да се разхвърчи на парченца, и да нареже ръката му, му се стори, че отражението се усмихва. Той седя така няколко минути. Не усещаше болка, не усещаше нищо. Не изпиташе гняв, омраза или каквото и да е друго чувство. Съзнанието му не се намираше тук, в този мизерен апартамент, в тази мизерна хванала плесен баня. Не се намираше в тялото му, което сериозно губеше кръв. Съзнанието му бе на едно място, което бе празно. Абсолютно празно. Нямаше шум, нямаше движение, нямаше време, нямаше и пространство, истинска празнота, абсолютното нищо, съществувало само преди големия взрив, и появяването на хилядите звезди, планети и галактики. Той се опита да се огледа, но навсякъде бе еднакво.

Това си ти – се чу глас. Той се стресна и започна да се оглежда притеснено.

-Кой си ти? Къде съм? Какво става?

Кой съм аз? – последвалия смях не бе зъл, не бе подигравателен, а бе по-скоро искрен. Сякаш някой приятел се смее на добре разказан оригинален виц.

Аз съм тук – каза гласа – намери ме

Той започна да се оглежда още по-енергично, но не виждаше нищо, а гласът сякаш идваше от всякъде.

-Не те виждам, кой си ти, къде си, какво става….

Отново последва смях

Аз съм тук, точно тук.

-Но освен мен, тук няма никой друг – каза той, без да спира да се оглежда и да търси.

Разбира се, радвам се, че толкова бързо разбра това. Освен теб, тук няма никой друг – отново последва смях, но този път по-тих и по-кратък.

-Но тогава ти си аз?

Аз съм ти, правилно. Аз съм твоето отражение.

-Какво искаш от мен – в гласът му се долавяше сериозно притеснение – отново последва смях.

-Питаш себе си какво искаш. Ти знаеш отговора. Защо въобще питаш такива неща.

Знам ли?

Да знаеш, опитай. Какво искаш? Сега аз питам теб.

Последва мълчание. Дали бе кратко или дълго, не може да се каже, защото на това място времето не съществуваше дори и като абстрактна теория, на някой луд математик.

-Аз искам… искам да…

Дай по-смело

Аз искам да намеря себе си. Да, аз искам да намеря себе си, точно това искам.

Това бе повторено много пъти, и всяко следващо казване бе съпроводено с все по-голям ентусиазъм.

-Да аз искам да намеря себе си – крещеше той, и подскачаше в маниакален танц.

Това продължи дълго, или пък бе просто миг. Нямаше значение. Той спря, дишаше тежко, задъхано, но усещаше напор на енергия, която се вливаше в него от неизвестно място.

-Но аз винаги съм искал това, но не се получи. Защо?

Защото от начало ти искаше да си някой друг. Това е невъзможно. После искаше да бъдеш някой НЕ друг.

Не те разбирам.

Ти опитваше да си всякакъв, играеше игри, опитваше неща, опитваше се да намериш себе си, но реално ти копираше. Не определени хора, не определени групи, а направо цели стереотипи. Мутра, богаташ, гей, джентълмен. Така НЕ може да намериш себе си, а само се отдалечаваш от целта. Ти пак се опитваше да бъдеш някой друг, не конкретен човек, но някой друг. Във всеки един от тези образи, ти намираше по нещо, което чувстваше, че е правилно, но нито един не може да бъде пълен. Вместо да намериш себе си, ти се загуби в безкрайността на всички останали.

Отново последва много дълго мълчание, продължило само един миг.

-Но как иначе да намеря себе си, нали трябва да бъда някой?

Ти си някой, винаги си бил. Това не може да ти бъде отнето от никоя сила. Но ти не търсеше себе си, ти се опитваше да се наместиш в някой друг. Да бъдеш себе си, е нищо повече от това, да бъдеш ти самият. Да вярваш в това, което чувстваш, че трябва да вярваш, а не в това, в което смяташ че трябва. Да правиш това, което чувстваш, че трябва, а не това, в което смяташ, че трябва. Тогава ще намериш себе си, тогава ще бъдеш ти. Няма да бъдеш нищо повече от това, което си в момента, но ще се чувстваш щастлив.

Да правя, това което вярвам, че трябва да правя, а не това, което смятам, че трябва? Това ли е, толкова ли е просто, наистина ли е толкова просто?

Да, толкова е просто. Малцина са тези, успели да го разберат. Но са щастливци. Толкова е простооооооооо ……

В тъмнината се появи лъч светлина, ставаше все по-силен, все по ярък, все по-плътен, той сложи ръка пред очите си, но светлината бе твърде силна. Той затвори очите си, и след като ги отвори видя в едно парче от огледалото, висящо под ъгъл на рамката отражение, което му се усмихваше……..

 

PS: писано на 1 дъх. Знам, че тука основно сме техничари, ама малко да разнообразим. Не знам някой да се оплаква от мешена скара 🙂

Чичо Бил не разработва софтуер, а тоалетни без вода

Един от най-богатите мъже в света, е решил да подобри живота на всички ни, най-вече на хората, които имат проблем с  достъпа до вода. (цък за новината)

Разбира се, не мога да подмина това благородно дело. Все пак, човека иска да оправи хигиената на милиарди, и в следствие на това, да намали заразите като дизентерия, хепатит, туберкулоза, и всички онези бацилчета с нежни имена, дето могат да те съсипят за по-малко от 1 ден. Евала, аферим, машала, ашколсун ефенди.

Тоалетната все още е в ранна бета, а RC1 се очаква по някое време следващото десетилетие, но аз все пак успях да се докопам до документите и резултатите от тестовете. Просто пратих линк на един от инженерите, които са бивши разработчици на Windows 98, с заглавие „Стив Джобс използва Windows phone 7“. Човека не успя да устой, а линка качи едно нещо, което ми даде достъп до цялата им мрежа.

Оказва се, че че за момента има 3 дизайна, и все още се колебаят кой да изберат.

Първия е конвенционална тоалетна, която вместо вода използва бензен (C6H6) Предимствата са, на първо място, че не използва вода, също така бензена има сладникав аромат, който допринася за комфорта на „клиента“. Инженерите са силно впечатлени от разтворителните способности на бензена, който втечняват всичко, също така и дезинфекцират. Все още обаче има проблеми с факта, че бензена е силно възпламеним, но един бърз „пач“, под формата на предупредителен надпис „пушенето строго забранено“, за сега решава проблема. По-сложно ще е решението на проблема, че бензена е силно токсичен, канцерогенен и летлив материал. Един от инженерите (който е писал usb модула на Windows 98), е предложил тоалетната да е открита, понеже венталацията ще оскъпи проекта. Също така човек ще се чувства по-комфортно, ако по време на това интимно действие, гледа природата, любува се на слънцето и чистият въздух.

Вторият вариант е доста революционен по отношение на бизнес модел, и е разработен в тясно сътрудничество с отделите по маркетинг и продажби на MS. Той представлява стандартна тоалетна, която пак няма вода, но ако платите 199$, след всяко ваше използване на тоалетната, професионален ибрикчия ще дойде да се погрижи за хигиената ви. 1 месец преди изтичане на платеният ви период, ибрикчията ще ви обслужва, само ако сте ходили по малка нужда, и ще ви информира, че абонамента ви изтича. Маркетинговият отдел е убеден, че личния подход към клиента, ще гарантира успеха на продукта. Все още не е решено, какво ще става с „отпадаците“, също така и как някой африканец ,или чавета, ще си позволят 199$ за нещо, което така или иначе правят сега сами. Според маркетинговия отдел, достатъчно шарената и брандирана тоалетна хартия, използвана от ибрикчията, ще подтикне хората да използват продукта. Обсъжда се и lite версия, но тогава на тоалетната хартия ще се появяват реклами. Също така са възможни и проблеми със сигурността, понеже всеки може да се представи за ибрикчия от MS ,и да получи достъп до най-личните ви „данни“.

Третият вариант е създаден от самия Стив Балмър, който е силно разочарован от нивото на тоалетните в момента, и най-вече, от неспособността им да отмиват големите (ша мъ извинявате) лай*а, които постоянно бълва. Тук основната идея е тоалетната да автоматизира целия процес от началото до края. За целта се използват 8 4 ядрени процесора, 32Gb RAM и 512Gb SSD, за да може тоалетната да свали необходимите дрехи от клиента, да се зареди потребителският му профил, настройки и цветова схема. Все още има малко проблеми със софтуера, най-вече в разпознаването на пола на клиента, което може да доведе до неприятни изживявания. За сега тоалетната използва вода (и 4Kw часа електричество), но във Servise Pack 1 се очаква да се намери решение, и тогава клиента ще може спокойно да се откачи от канализацията. На пръв поглед продукта е качествен, но са необходими около 4-5 минути за зареждане, стартиране и влизане в режим на готовност. Това може да се окаже сериозен проблем, ако клиента наистина бърза.

Според документите бюджета на проекта е 2 милиарда $, като 1 милион е за разработка, а останалите за реклама, подкупване на хора, и други способи за налагането му на пазара, като „нещо без което не можете“, и „това е бъдещето на тоалетните“.

Разбира се, Apple и Google не останаха по-назад, и веднага започнаха паралелни разработки от тяхна страна.

Aplle най-накрая решиха да пуснат продукт с името iShit, и по този начин да използват този разпространен термин, като част от рекламата си.

 

Тоалетната ще струва 2499$, и освен страхотния дизайн, ще предоставя и възможност за синхронизация с вашето iOS устройство, за да може да се наслаждавате на колекциите си докато я използвате. Неудобствата са, че тоалетната ще работи само, ако е закачена към определена канализация. Също така, при всяко използване ще бъдете таксувани 0.99$. Тоалетната обслужва само стандартни нужди. Ако примерно сте прекалили с круши и мляко, ще трябва да платите 44.99$ за накрайник, който е специално направен за това. Първите бета тестери съобщават за няколко дефекта, при които тоалетната губи обхват, и спира да функционира. Отговора на инженерите е „не сер*те както трябва„.

Google също обявиха, че от 1 година разработват подобен продукт, но с тази разлика, че тоалетната ще знае, кога ще я използвате, като това става благодарение на статистически анализ на данните за вас, теглото ви, кога, какво, с кого и къде  сте яли. Също така в алгоритъма участва и анализ на данните, кога останалите хора по света ползват тоалетната. Тя ще прави и анализ на това, което излезе от вас, и ще информира директно лекарят ви, ако сметне за необходимо. Според Лари Пейдж, ако имаме данни какво отделят хората по целия свят, ще може да се преборим с хранителната криза, климатичните промени, грипа, хемороидите и Чък Норис Разбира се, тоалетната има пълна интеграция с облака на google, така че винаги ще може да знаете кога, какво и колко сте използвали, а ще може и да споделяте с приятели.

Попитан за коментар един от шефовете на Canonical каза

Линукс отдавна мина Windows, да се конкурираме с тях, е все едно да бием малко кученце. Ние намерихме начин да използваме над 90% от отпадните води, които превръщаме в чиста вода, и естествен тор. С водата ще пълним язовири, с тора ще наторяваме земите, които ще станат плодородни, ще докарат валежи, и цялата концепция за тоалетна без вода става безсмислена.

PS:Писано на 1 дъх за около 20 минути, извинявам се за правописните грешки. Отивам до тоалетната……

Спечели 3 стаен с екстри…

Почвам с PS: болен и ми е тъпо, антибиотика ми пречи на пиенето, за това няма видеа 🙂 а само глупости ми се въртят в главата.

Бате Слави пак си прави мини конкурсче, разбира се крадено с леко променени правила, за да не плаща лиценз, и уважаема комисия от Той, ония и онези двамата. Хубаво, адмирирам, дет се вика „да се обичат младите, ние ще помагаме с каквото можем“. И този път наградата не е старото му BMW, тунингована лада, екскурзия до с.Вълчи дол (община Любимец), яхта (ама не като на Диневи) или друга кола дето не пали, или трета дето бе възможно най-евтината нова на българския пазар. Абе много коли бе. Та човека е решил да подари апартамент, тристаен, обзаведен, в София, за да има къде да се обичат младите. Прекрасно удобно практично. Въпреки, че мението ми за бате Слави съм си го изказвал доста директно, и прекалено често отколкото заслужава, честно казано не мога да се сетя за нищо лошо в „Танцувай с мен“. А доста се опитвах. Е комисията от тоя и ония малко се държат сякаш са комисията по нобеловите награди, ама карай, то при ония има вече паталогия.

Та понеже Иво Сиромахов, герой в българското ИТ общество, известен с масовите си зуленета на чуждо творчество, отвори едно писмо, в което му обещаваха да му направят оная работа 30 санта,  и оп изненада, вирусче, троянец по-точно, и пълен контрол на компа. Не питайте какво общо имам аз с тая работа, ама инфото попадна при мен, при това инфото за наградата 🙂 и естествено аз ще го споделя с вас.

Апартамента наистина е тристаен, 78кв, намира се в квартал „Модерно предградие“, ново строителство, има и ток, а канализацията е обещана към 2020г (на Драгалевци и дата не са им обещали). Принципно апартамента е ново строителство, понеже преди 2 години покрива се е срутил, имало е набези от цигани, и се е наложило да построят сградата почти на ново, но с цел да се запази старинната архитектура и уникалният за района вид, нито носещи стени, асансьори, фасади, стълбища не са променяни, а и живущите там са единни в мнението си, че „никой от нас няма да пипне нищо тука“. Апартамента е бил построен като двустаен, но след остъкляване на терасата,той спокойно минава за тристаен. Остъкляването е направено с най-модерен винкел, и с цел да не се отличава от останалите тераси, винкела не е боядисван, заварките не са шлайфани, а майсторите са се постарали да оставят класическите 5-10 сантиметра луфт между панела и винкелите. Заключващият механизъм ще изпоти и за най-умелият крадец – огънат пирон. Апартамента е след основен ремонт но в хола, който е и трапезария, част от детската стая и от там е входа за банята, е с оригиналният си, положен през 1979-та, паркет.

Кухнята, естествено е след основен ремонт, и е оборудвана с всичко необходимо, за да може домакинята да сготви на домакина, след като са спрели да се обичат. Не вярвате? Ето снимков материал

Както виждате, има хладилник, микровълнова, преносими котлони (вградените не са практични), съдомиялна, а факта, че цялата е в теракот улеснява почистването и. Може спокойно да влезете с един маркуч, и да напръскате всичко с обилно хлорирана вода. Ако човек е по-чувствителен към хигиената, може да пали формалдехид, понеже кухнята няма никаква вентилация, и няма опасност да изтровите съседите си докато се обичат (аспиратора има чисто декоративна цел, не работи).

Предполагам веднага сте забелязали, че липсват шкафове, или места за посуда. Това е направено с цел кухнята да е максимално широка, оютна, приветлива, и най-вече да има място където да се обичат хората. За това и котлоните са преносими, а самата посуда е преместена в помещението до кухнята, което е тоалетната. Понеже снимката е хиляда думи, а мен ме мързи да ги пиша, ето

Не остава много място да се обичат, но все пак това е тоалетна, не е хигиенично. Ако забелязвате, плочките на пода имитират изключително успешно класическите мозайки, така специфични за школата на „Строителни войски“ от не далечното минало, и навяващи топли спомени за студени крака, на малко по-възрастните, които вече май и да искат, не може да се обичат.

Баня няма, понеже при преустройството заради не доброто разбиране на български език на един от майсторите, тя се е превърнала в мазе. Как точно това е станало и до ден днешен учудва учените, но модерните теории за квантовата физика са на път да обяснят стореното  от бай Асен след бутилка мастика смесена с одеколон и парче шпек за мезе. Но все пак апартамента има мазе, което обаче в момента се използва за компостиране на почва, като за входящ материал се използва всичко, което дойде от отходните тръби. Имам снимков материал, но май е по-добре да го спестя.Това е перфектен пример за дребна разионализация, която може да промени живота в градовете напълно. Ще намали замърсяването, а резултата е чиста екологична почва, която може да се използва за наторяване на градината, или растенията в апартамента, с които да се хранят конете и прасетата по терасите, които пък ще дават входящ материал за друг компост. Точно поради тази причина съседите гледат магарета, кокошки и прасета. Те са силно загрижени за екологията и всеки от тях поддържа 24/7 връзка с научни сателити, които следят климатичните промени

Мястото на апартамента е на комуникативно място, близо до бул. Сливница, от където не може да хванете нищо, понеже от там каквото минава, гледа да минава набързо. Наблизо няма училища или градини, но за сметка на това има огромни открити пространства, където децата спокойно играят сред природата, както и с много то игли и презервативи по земята.

Как да не завиди човек, на спечелилият апартамента, чак ми се иска и аз да отида, ама нека да дам шанс и на другите. Пък и Сиромахов ще иска да му давам 70 лева, дето са му взели за преинсталация на Win, и още 7000 за срама дето го е брал пред хората, дето са му преинсталирали компа, щото са му видели еротичната фото сесия на тема „Сиромаха не се чувства сиромах, защото има силна десница“. Виж с Митко Манафов с удоволствие ще обсъдя темата за развитието на пост социалистическата порнография в Германия и как тя е повлияла за развитието на сексуалната култура на българина, в контекста на „Ша ми го ядеш големия“, понеже младите трябва да се обичат, а ние трябва да им помагаме да го правят, и най-вече, когато го правят 🙂

Дребните душици

Малко факти за дребната душица. Тя е 90% от всички души в нашата държава. Въпреки, че няма предпочитан хабитат, в големите градове се забелязва повишено присъствие. По външен вид дребната душица се различава от останалите с излишна показност на заеманата позиция, в която и да е йерархична  система, като количеството на показност се определя по следния начин:

Gz=V*C2/h където Gz е количество показност, V е висотата на заеманата позиция в йерархията, C е скоростта на светлината и h е константата на Планк. Очевидният извод от тази формула е, че много дребна промяна в позицията води до огромна промяна на показността.

Дребните душици се характеризират с изключителна борбеност, и често пребягване до крайни мерки при опазване на заеманата от тях позиция. Любопитен факт е, че дребните душици никога не влагат енергия с цел издигане в системата. Дребните душици са единаци, те никога не предлагат помощ и никога не търсят такава.

Дребната душица има изключително просто, но силно разбиране за добро/лошо, и по-точно „аз=добро, всичко друго=лошо„. Точно това разбиране, в комбинация от почти самоубийствените опити да защити позицията си , като не допуска никой друг под, до или над него, да се придвижват  по клоновете на йерархията, забавят нарастването на ентропията в самата система, което води до запазване на стабилността и.

Изключение на това правило се забелязват само в случай, че индивидът, който се опитва да се придвижи по йерархията е в роднински отношения с дребната душица, но следствието от това е, че той става задължен до живот на дребната душица, което се смята за изключително опасно и нездравословно.

Всички проведени до сега експерименти са завършвали с неуспех, понеже тестовият индивид се е отказвал или полудявал след няколко седмици под властта на дребната душа. От това може да се направи извода, че за да успее индивида трябва да е дребна душица, понеже неговата енергия е еднаква по заряд и сила на другата дребна душица, и двете застават в деликатен баланс. Но това не важи за не дребните душици, които биват асимилирани.

Логичното следствие от това е, че не дребните душици изчезват, асимилирани от дребните. Тъй като не дребните душици са крайно число, а времето може да бъде прието за безкрайно, то неизбежно ще се стигне до момента, в който всички не дребни душици ще бъдат асимилирани.

Како точно ще се случи тогава, учените все още спорят, но теоретиците предвиждат неприятни сценарии. Един от тях е, че ентропията ще стане 0, понеже всяка една дребна душа, ще застане в баланс с всяка друга дребна душа, тъй като заряда и количеството енергия са подобни. Това нарушава няколко фундаментални физични закона от термодинамика и квантовата физика, което прави предвиждането на резултатите още по-трудно.

Все още има много спорове по въпроса от къде са се появили дребните душици, и каква е точно тяхната природа. Има много хипотези, че те естествено явление, появило се за да балансира вселената,че са пуснати на свобода заради ужасен инцидент в тайна лаборатория в Германия по времето на 2-та Световна война, а трети смятат, че това е тайно оръжие на илюминатите.

Също така е любопитно да се отбележи, че разпределението им вертикално в йерархията е хомогенно. Дребни души могат да се открият както и на нивата, така и в парламента, бордовете на големи компании, полиция, военни, буквално навсякъде.

При дребните душици се забелязва и друга аномалия, докато нормално съществуват 4 сили (електро-магнетизъм, силно и слабо привличане и гравитация), като гравитацията е най-слабата от тях, при дребните души съществуват завист,мързел, егоцентричност и меркантилност, като нито една от тях, не е доминираща, а в зависимост от конкретните условия, определена сила взима превез. Забелязани са някой зависимости, ако трябва да свърши работа, за която ще му бъде платено, то силата на мързела намалява, защото с парите ще може да си купи нещото, за което е завиждал до скоро. Ако дребната душа завижда, то тогава другите сили може спокойно да бъдат пренебрегнати. Има експеримент, който е правен многократно и винаги е давал резултат. Постройте къща по-голяма от тази, на някоя дребна душа, и вижте резултата. За тези от вас, които не разполагат с подобни средства за този експеримент, може да намалите мащаба, като използвате същият принцип, но с дрехи, телефон, телевизор, автомобил и други подобни.

………..

От „Енциклопедия на човешката глупост“ Том 4.

Дългия пак се размрънка.

Ох, от кога куцо, кьораво и сакато е водещо и има 3-4 милиона аудитория. Да, за дългия говоря, бате слави, тоя дето вече 20 години все е недоволен като недо*бана стара мома, тоя дето мразил министър председатели (ей така, мрази ги и говори за равенство и не дискриминация), същия дето се пише за велик патриот а призовава младите да напускат страната, ония дългуч дето не знае какво е чуждо мнение. Абе сещате се. Естествено той не мирува, и за пореден път показва липсата на певчески данни в някакво ново парче, наречено Нема такава държава Естествено депресираните му сценаристи (които са добри все пак) са написали текст, след който ти идва да си прережеш вените, с идеята да представят действителността.

Коя действителност? Моята, неговата, на човека който живее с 200 лева? Определено не е неговата. Да си продаде къщата в Банкя, вестниците, дяловете в други медии, да почне да работи за 200 лева и тогава да почне да ми пее колко е гадно тука, колко е трудно, колко добре било на запад. Какво правиш тука бе калъф, като е толкова лошо.20 години седим и ти слушаме глупостите, ми имигрирай. 7 милиона човека седим тука, много от тях могат да имигрират, но не го правят. Знаеш ли защо? Защото им пука, защото са патриоти, и не са като теб лицемери. Много е лесно да избягаш от проблемите. Много е лесно да обвиниш другите. Много е лесно да критикуваш, без да предлагаш по-добри решения. А какво правиш ти? Седиш си  в Банкя, наяден, напит и си викаш „ей колко ни е гадна държавата, че бате Бойко не ми даде да си строя, купувам и инвестирам парите“.

О не, ти се интересуваш от „обикновените хора“ .  Искаш да им помагаш.Да бе, и как става това? Като ги сдухваш още повече, като ги обезкуражаваш, като им взимаш и малкото надежда. Голяма помощ. Вместо да използваш медийното си влияние за нещо позитивно, и то да не е поредното крадено реалити шоу, в минималистичен вариант, което е видоизменено, за да не плащаш лиценз, ми вземи и направи нещо, от което ще има реална полза. Обедини хората, дай им съвет, поведи ги, напътствай ги. Можеш да го направиш, но не го. Просто седиш и псуваш, критикуваш без да предлагаш решения и ревеш, че сме били зле.

Много ми е интересно, като сме толкова зле, защо има толкова западняци (и не само), които купуват имоти тук и се преселват? Обаче тези хора се подкрепят. Те знаят, че няма рай, навсякъде има нещо не както трябва, но се подкрепят и заедно решават проблемите си. Ето славчо какво трябва да почнеш да правиш, да обединяваш хората, а не да ги насъскваш.

Точно това разединение позволи 20 години да живеем в глупост. И сега като дойде някой, който се опитва да наложи правила, всички скачат срещу правилата. Еми не може и китки, и фитки. Ред и закон и неговото спазване, или закона на джунглата. Ето за това на запад са по-добре. Закона се спазва от всички. Ако има нарушение, то се докладва. Но за да стане това хората трябва да се подкрепят.

Ето защо мога да ти кажа майната ти. Ти ревеш за това да сме ставали като на запад, но с всичките си действия работиш против това. По-добре се оттегли и остави мястото за някой дето наистина може и иска и знае как. А може би не ти отърва да се спазват правилата? Защото ако се спазваха законите, отдавна да беше осъден за клевети, като и всички жълти вестници, защото твоето предаване не се различава много от тях.

Копирал си Джей Лено, но как Лено се шегуваше с властта? Каква е сатирата му? Къде е границата? Твоето е директна провокация, и по много западни закони щяха съвсем официално да те „приключат“, защото ти си МЕДИЙНА личност, не просто човек. Ти си институция, и трябва да си носиш последствията като такава, както искаш и министрите да си я носят. Лицемер. Пенсионирай се.

FB 2020

Той слезе от самолета и се отправи по дългите лъскави коридори към изхода. Знаеше какво следва, вече бе свикнал. За първи път кацаше на летище „Кенеди“, всъщност за първи път идваше в USA. Всичко изглежда по-различно, лъскаво, светло, изкуствено, но пък го караше да се чувстваш по-спокойно. Това донякъде му подейства. Докато вървеше, наблюдаваше колко елегантно е организирано всичко вътре. Потока на хората бе изключително стриктен, всеки един ъгъл, табела, врата, камера, бяха прецизно разположени, за да направят невъзможно дори и случайното загубване или объркване на човек. Слезеш ли от самолета, няма начин да отидеш другаде освен при митничарите. Контрола бе на ниво, но човек не оставаше с усещането, че с него се отнасят почти като овца карана за ваксинация, стригане, или за заколение.

Ето започва се, паспорт, разбира се биометричен. Проверка на отпечатъци, скенер на цялото тяло с малко по-висока от здравословната доза радиация, старата пломба от живачна амалгама се откроява на екрана, като не толкова далечен огън в тъмна нощ.

-От този терминал може да обновите FB, че сте пристигнали успешно – митническият служител бе любезен, но не кипеше от ентусиазъм. Може би целодневното повтаряне на едни и същи неща си оказваше влиянието, а може би вчера се е скарал с жена си.

-Нямам ФБ

Митническият служител повдигна поглед, но този път в него се забелязваше лека искрица на интерес, а може би на притеснение.

-Как така нямате FB?

-Ами нямам, не ползвам и нямам намерение да използвам. Не е задължително, нали? – ето започна се. В Европа нещата не бяха по-различни, но това се приемаше за социално приемлив ексцентризъм, Америка бе друг свят.

Митничарят направи едва доловим жест, почти невидим, но за опитното око той бе недвусмислен. Да, почна се. Сега ще се опита да губи време докато камерите го заснемат в 3D и пуснат образа за сканиране и двойни тройни проверки по всевъзможни бази данни, докато няколко униформени и въоръжени полицай се приближават.

-Разбира се, че не е задължително. Но идвате от Европа, приятелска държава, говорите много добре английски. Каква казахте, е целта на вашето посещение в USA?

-Да опитам изключителната ви кухня, а може и да се запозная с някоя от прекрасните ви жени.

Митничарят явно не схвана сарказмът, но нямаше и нужда, полицаите вече бяха пристигнали.

-Господине, бихте ли дошли с нас. Рутина проверка. Няма да отнеме много време, и няма за какво да се притеснявате – поканата бе отправена с тон, показващ ясно, че не е точно покана. Трудно се отказва на такива. Той тръгна с тях към една от задните стаички.

След няколко минути се озоваха в аскетична стая само с една маса, няколко стола, бюро с компютър разположено така, че по никакъв начин да не може никой освен седящият пред него да гледа в екрана. Бяха 4-ма, той, двама полицай и един представил се с името Смит от емиграционната служба. Полицаите старателно претърсваха багажа използвайки дори преносим скенер. Взеха и натривка за наркотици и експлозиви.

Смит разглеждаше документите и чукаше нещо по клавиатурата, като от време на време поглеждаше с безличен поглед към стоящият пред него „имигрант“.

– Господин Колев, за първи път ли пристигате в Америка?

-Да – боже какъв въпрос, естествено, че знае колко пъти е идвал тук, и не само тук а където и да е било по света.

-А каква е целта на посещението ви? – Смит продължаваше да излъчва нечовешка безличност.

-Чух, че Макдонълдс са пуснали еко-бургери, от онези, които са напълно синтетични и не оказвали никаква вреда на природата. Искам да ги опитам.

Изражението на Смит се промени за секунда, но веднага възвърна обичайното си състояние.

-Оценявам чувството ви за хумор господин Колев, но едва ли това е истинската причина да пътувате 12 часа. И моля ви, оценете сериозността на ситуацията. Ще съм ви изключително благодарен, ако занапред не отправяте шеги за храната, жените или каквото е било друго. Едва ли ще ме изненадате с нещо, чувал съм всичко.

-Нали това е просто рутинна проверка? Документите са ми изрядни, багажа също. Не съм престъпник в нито една държава, имам обратен билет и платен хотел и покана за технологичното изложение. Предполагам биометрията от паспорта, камерите и базите ви данни съвпада напълно, така че господин полицай, вие знаете кой съм, защо идвам тук и кога ще си тръгвам. Не виждам нищо сериозно, притеснително или странно в ситуацията, освен, че ме облъчихте с по-голяма доза радиация на скенера.

Смит се вторачи в човека срещу него. Не бе свикнал на подобно отношение, но почти успя да прикрие чувствата си. Това не важеше за двамата полицай. Техните ченета почти опираха пода. Подобно говорене не нарушаваше нито един закон, но хората там до такава степен бяха свикнали с мисълта, че полицията е „Силата“, че не си позволяваха никакви волности.

-Нямате FB господин Колев – продължи Смит – как ще уведомите близките ви, че сте пристигнали?

-Ще им пратя картичка, а може пък и да не искам да разбират, че съм кацнал. Не е незаконно, нали?

-Не е господин Колев,не е. Ще бъда честен с вас, нашата работа е да пазим, а имаме толкова много врагове. Наш дълг е да опазим народа на Съединете Американски Щати от всякакви лоши неща. Понеже има толкова много хора, желаещи ни лошото, ние проверяваме всеки, който не се „вписва в картинката“

-Като мен ли?

-Да, като вас. Млад човек, идващ от приятелска държава, владеещ много добър английски (Колев получи дежавю) а нямате FB. Не ви ли се струва странно?

-Въпросът ви май е „защо нямам FB“, нали господин полицай?

-И така може да се каже. Двамата полицай се приближиха, за да чуват по-добре.

-Елементарно, право на личен избор. Това е частна система с доброволна регистрация. Аз реших, че доброволно искам да НЕ се регистрирам.

-Ами приятелите ви, семейството, покупките, здравето ви, отстъпките, банките, хобитата ви, музиката, филмите, снимките, въобще целият ви живот? Как живеете без да сте с тях господин Колев? По лицето на Смит вече ясно се четеше любопитство.

-Господин Смит, ще бъда честен с вас. Семейството ми е в домът си и се виждаме на вечери, с приятелите по заведения или на гости. Покупките си ги правя сам, и не виждам защо някой трябва да знае какво, кога и за колко съм си купил нещо. Здравето ми е добро и лекарите се грижат за това. Традиционалист съм, предпочитам да ме видят на живо, и да кажат има ли ми нещо или не. Музиката, хобитата, снимките, са лични, и предпочитам да си останат такива. Както казах, право на личен избор. Ако мой приятел си купи песен, не ме интересува, че си я е купил. Аз живея моят живот, харесвам това, което на мен ми харесва, достигам заключения спрямо мой мисли. Не ме интересува, че човека X е похарчил 15.99 за храна, 299.99 за телефон, или че преди 5 минути е влезнал в старбъкс. В този момент цялата тази информация не ми е нужна. Ако искам да го чуя, да разбера къде е ще му се обадя, ще му пиша мейл или ще си оредя среща. Също така, не искам и другите да знаят тези неща. Не защото имам нещо да крия, а защото това са мой действия, желания и хобита, господин Смит, и те са лични. Ще ги споделя, ако реша, с хората с които искам, във време в което искам. И живота не е серия от снимки. Живота е серия от изживявания, емоции, чувства. Неща, които човек усеща напълно ако е там, участник, те зависят от него. За това господин Смит нямам FB и нямам намерение да имам. За вас е удобен, прекрасен дневник на всеки един от нас, цялата лична информация поднесена на тепсия. Предполагам ви помага да се предпазвате от лоши хора, мислещи ви лоши неща, но доколкото си спомням, все още закона за FB не е приет, тоест има правото да имам, или да нямам. Както казах, аз съм решил да нямам.

Смит остана мълчалив, като се взираше в очите на Колев. Това продължи около минута.

-Добре господин Колев, може да си вървите. Извинявам се, че ви задържахме и ви пожелавам приятно прекарване в Америка.

Колев събра багажа си и излезе съпроводен от един от полицаите.

-Боже колко заблудени хора има – каза Смит на полицаят – и си мисли, че живее.

-На някой хора им харесва средновековието, европейци, странни хора – бе краткия коментар на полицая.

София, мале, града голяма

Понеделник, 8 часа, звън на часовник, гимнастика, закуска, Ани Салич по БТВ, паля колата и на първа.

Сега на къде? Трябва да излезна на Сливница, но строят метро и Сливница е задръстена до Сточна гара, поне до толкова виждам. Да свия по Раковска в ляво и от там Централна гара? Луд ли съм, ляв завой на Раковска, при условие, че задръстването и е до централна гара. ОК, дишай дълбоко, временно е това, до 2012, така каза Б.Б. Ще изтрая.

Свивам в дясно и чакам някой да ме пусне на Сливница. Трябва да се намъкна в едно от левите платна, понеже 2-те десни за затворени, и ако не се престроя сега, накрая ще трябва да се боря с маршрутка, 3 автобуса, 1 каруца и 1 с регистрация ЕН, който не е много сигурен къде се намира.

Паля цигара, пускам радиото. Новини. В София имало задръствания на семинарията, Сливница, Орлов мост……. Гася вече изпушената до край цигара …цариградско, надлез надежда…… Да кажат къде няма, но нали и те трябва да си запълнят времето. Почват „истинските новини“, аз чакам гледайки как маршрутка засича рейс, който се опитва да направи път на линейка с пуснати сирени. Тоя с ЕН кво прави? Мръдна се заради линейката и веднага 1 250D, черен, с 5 торби цимент в багажника зае мястото. За малко да стане белята, понеже в котела на 250-ката, явно по погрешка, огняря е хвърлил няколко гуми, и пушека прилича на буреносен облак. Може да са му свършили въглищата. Може би линейка е натоварила случайно минали покрай този локомотив хора, без защитно облекло накъде по-надолу? Аз не се притеснявам, тук на Лъвов мост сме свикнали, така че, черния дим дори е леко освежаване.

Аз чакам, Бионсе била искала да осинови дете от Сомалия, с което Джорд Майкъл бил блудствал. За целта тя организирала кампания, и събрала 2-3 милиона, а Джорд Майкъл съдил Бионсе за част от парите, понеже без неговата „заигравка“   нямало да има кампания, следователно никакво пари. Бионсе и Майкъл си разделили по 1-2 милиона, а детето в Сомалия получило картичка. Браво, браво.

Аз чакам гледайки как Пежо 306 пуска аварийни, спряло по средата между 2-те най-леви ленти. От него слиза млада, добре изглеждаща девойка пред нервна криза. Държи GSM в ръка. В този момент съм горд, че съм Българин. Българин с Главно Б и най-вече Софиянец с Главно С. Всички на Сливница едновременно започват да успокояват девойката, като и напомнят за семейството (по-точно майка и), и какво точно искат да и направят. Как да не се разплачеш, когато видиш обединената воля на цял един народ. Безсилен съм, и аз се включвам, макар и само мислено.

Паля втора цигара. Още чакам, за да ме пуснат да се включа в задръстването. Толкова е обидно, че съм сам, отстрани, а не в голямото задръстване, като всеки друг. Зад мен се появява маршрутка и ми сигнализира, да се преместя. Отмествам се леко в дясно, и със затаен дъх очаквам демонстрацията на висш пилотаж. Тя, маршрутката, много бавно минава покрай мен, качвайки левите си гуми на тротоара на 1 боя разстояние от спрелите на същия тротоар коли. Майка с бебешка количка стои и наблюдава маршрутката, която е застанала по средата на пешеходната пътека, движеща се бавно и търсеща няколко свободни метра, за да се бутне вътре. Малкото бебе би се възхитило и то, но противогаза му пречи. Нищо, ще порасне.

Лека промяна в оперативната обстановка. Явно е светнало зелено, и 5-те автобуса, 3 с номера 85 и 2 с номер 11 започват да се движат напред в бус лентата. Ето това чакаше маршрутката, с мръсна гас, светлини (но без мигач) успява противно на всички закони да се бутне зад първия 85. Каква класа, какъв професионализъм. Де да можех и аз така. Майката с количка споделя моето възхищение. Правя и знак да минава. Налага се да повторя няколко пъти, понеже не и се вярва. Ех какво сладко противогасче има малкия. Ех и каква хубава майка имаш.

Аз си чакам. Световната икономическа криза щяла да свърши, но още не знаели кога, новините продължават. 300 загинали след спукване на неизпразнена септична яма в Драгалевци, 800 изядени от побеснели мечки панди знаещи Кунг-Фу, и лейди ГаГа със скандален концерт, облечена в рокля от използвана тоалетна хартия. Нищо ново. Гася цигарата. Девойакта с пежото гаси аварийните и се качва в колата. Хм, странно. По устните на мъжа до колата, прочитам, че горката просто е забравила да пусне ръчната, и се чудила защо колата и гасне при потегляне. Отново се чувствам горд, че съм Българин.

Няма начин, няма да мога да се набутам в лява лента. Пускам десен мигач и влизам в бус лентата. Борбата ще е жестока. Имам си пълно каско. Гася цигара и спирам радиото. Трябва ми пълна концентрация. Трябва да мина 2 ленти в ляво. До мен е бетонобъркачка, а до нея каруца натоварена с неща, които не мога да определя. Явно са метални. Интересна ситуация. Кое ли ускорява по-бързо? Имам 50 метра, само 50 метра и 2-те платна ще станат 4.

Святка зелено, колоната потегля. Каруцата е по-бърза. Бетоновоза не се предава. Използвайки правилото „двама се карат, третия печели“ успявам да се престроя с 2 ленти на 1 път. Явно днес ми е щастлив ден. Онзи с ЕН все още седи с пуснат мигач, и чака някой да му направи място. Ох, колко е лошо да вярваш. Вече съм в задръстването, нищо че успях да се включа чак накрая. По-добре от нищо.

Пускам радиото с усмивка. Новините са свършили, явно повече жертви за днес няма да има. Реклами. Купуваш 2 получаваш 1 за цената на 3 на кредит. Нищо, че не ти трябва, нищо, че парите не са твой. Имаш безплатна доставка. Святка зелено. Няколко коли пред мен, автобусът потегля и по средата на кръстовището спира. Няколко пенсионерки с колички, решили да пресичат до огражданията на разкопките за метрото, и ако автобуса продължи ще ги смачка като картонени кутии. От ляво на автобуса Q7 показва цялата си ярост и потегля с мръсна газ. Зад него бяла лада  използва създалия се вакум, за да ускори от 0 до 20 за 30 секунди. Направо да ти се завие свят. Автобуса чака, пенсионерките се карат на автобуса, че ги е стреснал. Добре, че няма табела „Пресичането забранено“. Святка червено. 1 Q7, 1 лада и половин автобус успяха да преминат. Добре, днес движението е бързо. Рекламите си вървят.

Светофара на Мария Луиза святка зелено. Почва Сървайвър. Пешеходци се състезават с коли. Добре, че автобуса все още е там, и е запушил половината път. Пешеходците имат шанс, но пък е леко скучно. Рекламите свършват и започва рекламен микс, показващ, колко яко радио съм избрал да слушам, и как ще чуя най-новите и ултра яки песни. Хм, по нищо не ги различавам от тези, от преди 1 месец. Но какво разбирам аз, то за това си има специалисти, да ми кажат, кое е готино. Святка зелено и по някакъв шанс няма спряла кола, няма пенсионери, няма пресичащи, и аз успявам да се измъкна.

Супер, днес ми е ден. Още сме понеделник. 4 платна пред мен. Тук вече и баба с вързани очи може. 2,3,4,5 , изреждам колкото имам. Нищо, че ограничението е 45км/ч, камери няма. Спирам на Ботев. Красота. Грешна синхронизация на светофарите и целия Ботев е задръстен, включително и самото кръстовище. На нас ни свети зелено, но няма от къде да минем. Ех, ако имах перка. Но това е нищо. Просто ще почакаме, и ще минем на светло червено. Това даже е полезно, успокоява, не бързаш за никъде. Карам със 90 и наближавам Константин Величков, радиото дъни няква песен, на някой си, дето толкова не може да пее, че са му направили гласа като на робот. Нищо, те специалистите си знаят кое е хубаво и кое не. Но мен лично почва да ме напъва отзад, като го слушам. Минавам на MP3. Реге, рага, метал, и Жас. Тъй е по-добре.

Заставам в чакане на ляв завой. Тука е лесно, има си цял светофар за това. Проблема е, че свети около 2 секунди зелено и 2 минути червено. Не откъсвам поглед от него. Държа 3000 оборота, за максимален въртящ момент и съединител. Святка жълто, отпускам съединителя, завъртам гуми с навит ляв волан, и еднотонната кола замята задница като кифла в Син Сити. Вече е червено, но аз съм далеч. Поглеждам в огледалото и виждам как голф с 500 коня прави завой от най-дясна лента. Ускорението е толкова голямо, че не може да го удържи. Леле, колата има висящо CD на предното стъкло. Решавам да поема по-малкия риск и се местя в ляво на трамвайните релси. Тоя пък трамвай от къде изкочи срещу мен? Добре, че има здрави спирачки. Защо ли всички в трамвая са отпред при водача. Не изглежда удобно, но щом им харесва. От голфа няма и следа. Чува се само отдалечено ръмжене на изпускателна система, с накрайник ръчно производство, достоен за Ево 9.Сигурно вече е на магистрала Люлин. Нищо, че не е готова.

И тук е лесно, нищо нестандартно. Спрели коли на аварийни, странни престроявания и приятелски закачки с трамвай. Стигам Стамболийски. Тук вече е забавно. Има спирка. Колите чакат. Най-добрия начин за създаването на задръстване. Хора притичват от всяка посока, към всяка посока с различна скорост в перфектно брауново движение. Едно BMW, явно сърдечен хирург, бързащ за спешна операция, успява да премине между хората и да се изстреля напред. Ние чакаме трамвая да затвори врати. А може да е собственик на погребално бюро, който днес няма късмет. Гледам и разсъждавам върху законите за самоорганизация. Има 2 платна. Дясното за надясно и направо. Лявото само за ляво. До него е трамвайна линия. Лявата лента е пълна с хора за направо, и тези за наляво отиват на трамвайната лента. Обаче там има трамвай, и те най-логично застават от ляво на трамвая. Нищо, че това е насрещното. На тях сега им е червено. Святка зелено. Дясната лента не мърда, понеже има пешеходци на Стамболийски. Чакаме. Лявата лента и тя не мърда, понеже има някой кретен, решил да спазва правилата и е застанал в тази лента. Тъпанар, обърка цялото движение, за ляв завой трябва да си от ляво на трамвая, и да го засечеш. Тези от лява лента се опитват да се набутат в дясна, за да минат. Тези от ляво на трамвая вече са изчезнали. Някой от лявата лента решават, че и те трябва да минат за направо, от ляво на трамвая. Обаче святка зелено за на ляво. Тези движещи се направо засичат (движейки се в насрещното) тези за наляво, включително и трамвая. Аз седя и смятам, колко ли пари ще изкарам, ако съм 1 катаджия тука. За 1 час на ден само искам. Ей така, преди работа.

Потеглям, бавно. 50 метра след кръстовището е спирка. Спрял трамвай. Опашка. Всички сме по средата на кръстовището и чакаме трамвая да затвори врати. За нас е червено, за другите зелено. Чувам, че споменават и моите роднини. Нищо, ще почакате следващото зелено. Няма за къде да бързате. Потегляме. Гледам уникални килими проснати да съхнат до ромските къщи срещу Двореца на децата. Едно чаве с барабан е застанало по средата и крещи на друго чаве от другия край. Отново спирка. Чакаме трамвая да затвори врати. А зад нас се получава такова прекрасно задръстване. Да се разплачеш от кеф. Това никъде другаде не можеш да го видиш. Чавето бие тъпана и се приближава до мен. Иска пари, задето озвучавал обстановката. Казвам му къде ще му завра барабана. То не се стряска. Явно вече му се е случвало. Потегляме и пред мен се разкрива гледка, наподобяваща битката при Шипка. На Гешов хиляди автомобили бавно пълзят нагоре за да се притекат на помощ на всички на Тотлебен и България, за да направят още по-големи задръствания.   Добре, че аз не съм натам. Пускам мигач, засичам колоездач и отивам на работа.

Тез големи палати, кой ли ги мамо разклати?

Тъй, айде сега малко да поразсъждаваме. Всеки предполагам чу и видя „незаконните“ палати в нашата мила родина, и може би най-веселото място „Министерството на веселбата“ (който си спомня разказите за ДиДи може и да се сети). Че ги има има ги, аз съм от онзи край, има и много, които не са ги намерили още 🙂 има и G класа с ескорт, а отпред върви каруца, на която има цигански оркестър и свири на „шефа“.

Но това е съвсем друга тема. Изведнъж ги подкараха всичките, и забележете, че от 1 седмица се говори само за язовир Ивайловград, и повтарят 30-40 къщи. Ок, не споря, че са незаконни, ама не са толкова богати бе хора (освен 1, ама нея не я показваха много). Защо Ивайловград, а не Искър, където има наистина уникални неща, стотици декари заградени с ограда, места където 40-50 човека може спокойно да останат за 2-3 месеца, и така нататък. Да не влизам в детайли, ако решат ще ги покажат. Но защо Ивайловград, при условие, че 1 къща от ония в София, струва повече от всички на язовира на Ивайловград, барабар и с 2-3 села наоколо. Ми защото Ивайловград е много близо до Свиленград.

Каква е официалната версия за проверките? Да накажем виновните, НАП да си събере парите, че пари в държавата няма, да респектира и така нататък. Аз съм с двете ръце за това. Ама наистина ли това е основната причина, или елегантно комбиниране на няколко нужди в едно решение?

Какво като Ивайловград е близо до Свиленград? Ами просто, повечето митничари имат имоти там. За какво са пък тия митничари? Ами защото не са удобни.

Няколко пъти от високо ниво се заявява, че догодина влизаме в шeнген (а дано де). И какво става Свиленград след като влезем в шенген? Външна граница на съюза. Нали се сещате, колко стратегическо място става, понеже мине ли нещо от там, може да си обикаля целия ЕС без да го спре никой. Туй добре, ама май някой е казал, че да влезем в Шенген, трябва да има пълен контрол на митницата. Не говоря за неща от типа на корупция или подобни. Това дали го има или няма сега няма общо. Става въпрос да има пълен контрол. За да има пълен контрол, трябва да се сменят няколко ключови позиции, едната от тях е самия шеф на митницата. Е добре, ще си кажете, да го сменят, какъв им е проблема? Ами проблема е, че не могат, а искат след има няма 6 месеца да сме в шенген. Сегашният шеф вече бе уволняван 1 път, но след съдебно решение бе върнат обратно. Ако сега го махнат пак, пак ще има съд, и дори да не спечели делото, то няма да завърши за тези 6 месеца. Предполагам всеки се сеща, колко време може да се овърта едно дело. Тъй че какво излиза, трябва да направят така, че да се махне „доброволно“, той и още няколко човека.

Не е толкова лесно да смениш шеф на митница, шеф на агенция. Е, не че е трудно, но може да се приеме като „чистка“. При което какво става, почва да се говори за онези къщи и конкретно за тази на шефа на митницата.  Интервюта, публикации, тоя и ония започват да говорят, и накрая за няколко дена само неговата къща се оказва законна, а всички други незаконни. Хората си изграждат мнение. Разбирате ли, тук няма никакво значение, дали къщата е наистина законна или не. Хората си вадят мнение. При което се получава ситуацията „Дай да не си ги мерим, на кой е по-голям.“ Има обществено мнение, и махането му няма да се приеме като чистка. При смяна та на шефа (и още 2-3 ключови места) трябва да се назначи нов. Тук вече е лесно. Новите шефове почват тихомълком да подменят други важни позиции под тях, с термини като реформа, оптимизация, спазване на директиви за шенген, и резултата е пълен контрол на митниците. Паралелно с това, се махат и хора от строителен контрол, които (поне така разказват) се опитват да саботират строежа на инфраструктура, а някой (явно по-умни) да се облажат от това, създавайки изкуствени монополи на суровини и подобни.

Не казвам, че е лошо. Държавата има контрол на митницата, „онези“ са доволни и не ни спъват за шенген, няма кой да спира инфраструктурата и евентуално НАП посъбира някой друг лев.

Искам веднага да уточня, че това са свободни разсъждения без никаква „вътрешна“ информация. Просто си разсъждавам 🙂

Измислих и още 2-3 сценария от същите факти (в единия участват извънземни, празна бутилка бира и една тъпа блондинка) , пък и язовир Ивайловград стана много търсен в google, тъй че малко СЕО никога не е зле хахаахха

Еми коментирайте 🙂